"Стаята": Предметите и хората (кратък анализ)

Стихотворението "Стаята" е написано през 1925 година. от Атанас Далчев и е част от първата му стихосбирка "Прозорец". За поезията са му характерни интерпретациите на основни екзистенциални теми: за духовното и материално тлеене на света и за подвластността на човека и предмета на времето и смъртта.
Точно тези теми изследва стихотворението. То представя взаимното проникване на предмета и човека и снемането на човешкото в предметите. Във вещите остават следите от човешкото присъствие, те са мъртвите знаци на някогашния човешки живот, който парадоксално продължава да съществува в тях след неговия край. В този смисъл стаята е представена като аналогия на човешкия дух, но тъй като той вече отсъства, тя се превръща в затворено пространство на безвремието, обречено също на разруха и смърт.
Смъртта е покосила човека, живял в стаята, която поетът вижда, но все още не е стигнала до неговите вещи. На пръв поглед там няма живот ("би казал, че във тази стая/не е живял отдавна никой"), но всъщност вещите, пазейки спомена за своя притежател, продължават да живеят след него. И въпреки че човекът го няма, стаята е населена с вещите му.
В началото на творбата се набляга на затвореното пространство - вратата е заключена, но въпреки че никой не влиза, животът и времето продължават да текът. Мирисът и прахът са следи от отсъстващия вече живот, те показват още, че всичко старее и умира. Дори слънцето е опредметено и "вехне" върху килимите. Зимните дюли, знак за сезона на смъртта, са сравнени с "голяма броеница/от кехлибарени зърна", а всъщност броеницата е метонимия на изтеклите мигове.
Огледалото е представено като магически предмет, който пази лицата и образите, които е видяло. То ги крие и съхранява във свои дълбини, невидими за човека. Но сега то е празно, а празнотата означава смърт.
Часовникът е предметен символ на времето, което умъртвява, но и само умира. Той е "чер ковчег", в който "лежат умрели часовете". Той е мъртвата вещ за мъртвото.
Портретите на мъртвите жени показват, че човекът умира повторно и чрез предметите, които пазят лика му. Метафората "заспала тежко върху пода/сънува в здрача тишината" е поредният израз за овеществяване на безплътното, противно на финала на текста, който дематериализира предметното: "и цялата печална стая/залязва бавно с вечерта".
Дори след смъртта си човек продължава да живее чрез вещите, които оставя след себе си, и по-късно умира отново чрез тях, не можейки да избегне това, че времето не спира и това, че и духовното и материалното е тленно.