"Стаята": Предметите и хората (кратък анализ)

Стихотворението "Стаята" е написано през 1925 година. от Атанас Далчев и е част от първата му стихосбирка "Прозорец". За поезията са му характерни интерпретациите на основни екзистенциални теми: за духовното и материално тлеене на света и за подвластността на човека и предмета на времето и смъртта.
Точно тези теми изследва стихотворението. То представя взаимното проникване на предмета и човека и снемането на човешкото в предметите. Във вещите остават следите от човешкото присъствие, те са мъртвите знаци на някогашния човешки живот, който парадоксално продължава да съществува в тях след неговия край. В този смисъл стаята е представена като аналогия на човешкия дух, но тъй като той вече отсъства, тя се превръща в затворено пространство на безвремието, обречено също на разруха и смърт.
Смъртта е покосила човека, живял в стаята, която поетът вижда, но все още не е стигнала до неговите вещи. На пръв поглед там няма живот ("би казал, че във тази стая/не е живял отдавна никой"), но всъщност вещите, пазейки спомена за своя притежател, продължават да живеят след него. И въпреки че човекът го няма, стаята е населена с вещите му.
В началото на творбата се набляга на затвореното пространство - вратата е заключена, но въпреки че никой не влиза, животът и времето продължават да текът. Мирисът и прахът са следи от отсъстващия вече живот, те показват още, че всичко старее и умира. Дори слънцето е опредметено и "вехне" върху килимите. Зимните дюли, знак за сезона на смъртта, са сравнени с "голяма броеница/от кехлибарени зърна", а всъщност броеницата е метонимия на изтеклите мигове.
Огледалото е представено като магически предмет, който пази лицата и образите, които е видяло. То ги крие и съхранява във свои дълбини, невидими за човека. Но сега то е празно, а празнотата означава смърт.
Часовникът е предметен символ на времето, което умъртвява, но и само умира. Той е "чер ковчег", в който "лежат умрели часовете". Той е мъртвата вещ за мъртвото.
Портретите на мъртвите жени показват, че човекът умира повторно и чрез предметите, които пазят лика му. Метафората "заспала тежко върху пода/сънува в здрача тишината" е поредният израз за овеществяване на безплътното, противно на финала на текста, който дематериализира предметното: "и цялата печална стая/залязва бавно с вечерта".
Дори след смъртта си човек продължава да живее чрез вещите, които оставя след себе си, и по-късно умира отново чрез тях, не можейки да избегне това, че времето не спира и това, че и духовното и материалното е тленно.

"Прозорец": Мечти и реалност (кратък анализ)

Написано през 1925г., стихотворението "Прозорец" от едноименната първа книга на Атанас Далчев е програмна творба и емблема на поезията му. Той има характерния за авангардното изкуство на 20-те години на 20 век стремеж към проникване в метафизичната същност на предметите.
Предметът, който най-често се повтаря в стихотворението, сега не е същият. Сега прозорецът предизвиква мечтаещият поглед, характерен най вече за детското светоусещане, той вече води към други пространства. Поетът се дистанцира от баналното възприятие на придметния свят, поглеждайки през детските очи, за които прозорецът, покрит със сребърен скреж, е неочакван вход към други светове и реалности.
Реалността е отречена още в първата строфа - в отразеното няма нищо от познатото: "ни пътя, ни къщите", а на негово място поетът открива зимната приказка. Светът вече е "бяла гора от сребро", обхватен изцяло от погледа  и завладян от детските представи.

там, през сребърната гора, преминават братчето и сестричето на наблюдаващия, който милее, и с характерната детска любознателност се пита "на къде ли самички са тръгнали". 

В гората всичко е от сребро, тя е необикновена и магична и в нея всичко се движи и звъни. Тя не е застинала, страшна и опасна, а напротив, тя е укритие и едновременно с това насочва по пътя към целта. В нея "няма вълци, нито има ветър", тя е чиста и закриляща.

Детството не е обременено от времето, затова то изглежда отсъства на моменти в творбата, но когато на седмия ден децата достигат до целта си, то отново се връща заедно с реалността, а братчето и сестричето, попадайки в нея, порастват.

"чак на седмия ден призори" се явява приказната Жар-Птица. Символиката на числото седем седем е ясна - то е числото на Сътворението, означава още цялост, завършеност, мъдрост и обхват на пътя, по който се постига житейският опит. Достигането до "вълшебната птица" е целта на пътешествието на децата , защото тя означава познание, но когато изгаря, с нея изчезва зимната приказка и се връща реалността и света на познатото.

Накрая действителността все пак побеждава мечтите: "...отново изникват къщята и познатият път". Прозорецът губи своята магичност и се връща отново към баналната си същност.

Способността да се открива фантастичното в простите неща от живота е характерна най шече за децата, точно тези хора, който не са обременени от времето и баналността на живота. А когато прозорецът и зимата спрат да предизвикват радост и мечти у човека, това означава, че той вече е порастнал.