"Повест" кратък анализ

Стихотворението "Повест" е написано през 1925г. Авторът му, Атанас Далчев, демонстрира една специфична поетика на затвореното пространство и цикличното време - знаци на херметизма и парадоксалтостта на личността в един свят на отчуждението.
Именно отчуждението е това, което кара лирическият Аз да страда. Неговото битие вече е изпразнено, защото живее живот, който му е предопределен не по негова воля. В текста се разгръщат две повести - за заминария да Америка и за останалия в къщата - гробницата на живата все още, но изпълнена с болка и съжаление пуста човешка душа, водеща безсмислен, празен живот, единствено чакаща смъртта. Самотата и безсъбитийността измъчват душата, бленуваща за други хоризонти.
Домът е напълно непроницаем. Той е пространство, напълно изолирано от външния свят, напълно затворено и съсредоточено в себе си. А бележеката на вратата назовава отсъстващия, като „стопанин”, но той всъщност не е такъв, защото се е отрекъл от тази роля  чрез заминаването си към нови места, пълни с нови възможности, към „Америка” – новият свят снемащ старото и предоставящ новото.
Така всъщност „стопанин” е парадоксално устойчиво и неустойчиво название на субекта.
Субектът е представен двойствено – като „той” и „аз”. „Той”, който не е заминал за отвъдния свят на мечтите и обещанията, и „аз”, който е останал в плен, затворен като в гробница в дома – мястото на празнотата и неосъществените желания. „Никога”, „никъде”, „отникъде” са времеви и пространствени определители на нищото, на безсъбитийността и празнотата, на живота,  покрай който времето само минава без да носи нищо.
Изолираността и отчуждението са основни мотиви в стихотворението. Азът си дава сметка, че неговите „едички гости са годините”, т.е че времето така или иначе минава по пътя към смъртта. Махалото на часовника заменя слънцето, което отмерва времето в природата, аналог на природния кръговрат: „...и много пъти пожълтяваха градините...”
Метафората е пример за характерния за Далчев цветови знак на зреенето на смърт, на стареенето вън и вътре от човека и неговите вещи. Лирическият аз съзнава, че вече не е същият, защото неумолимото време е успяло да го промени, а самотата – да умъртви душата му. Присъствие в битието не прощават нито знанията от книгите, нито спомените.
„Сякаш сто години” – толкова протяжен се усеща безсмиследният живот. Сравнението хипербола иронично отмерва безкрая на самотата. В лудостта от изолацията лирическият човек разговаря с портретите, съхранили образите на отсъстващите хора, търси образа си в огледалото. Огледалото е отражение, не-Аз, диаболиският двойник, илюзията за присъствието на другия. То е абсолютната граница на самотата. А стената е празен екран, върху който самотникът проектира празнотата на съществуването си – „без ни една любов, без ни едно събитие”, заключвайки, че „животът му безследно отминава”.
И сякаш аз не съм живял никога и зла измислица е мойто съществуване!
Животът му е неизживян, несъществуващ „зла измислица”, в която той не иска да битува.
Въпреки, че домът е навестяван само от годините, Азът се опитва да остави следа на „листът пожълтял” в призив някой да отвори вратата и да види как окончателната празнота на едно съществуване е превърнала човека в никой.
Драмата на лирическия герой е драмата на модерния човек – той е в противоречие със собствената си съдба, усеща у себе си импулси и желания, които конкретното му социално битие не може да удовлетвори. Той не е идентичен със себе си не е този, който иска да бъде.